Александър Димитров е завършил политология и е доктор по политически науки на УНСС. Основните му научни интереси са в областта на политическия анализ, съвременни идеологии и доктрини, високите технологии в общественото развитие, лидерството и др. Преподавател е в УНСС, катедра Политология. Член е на управителния съвет на фондация „Солидарно общество”. Автор е на множество статии и публикации.

Ще започна с една ретроспекция. Днешната ситуация страшно много ми напомни за далечната вече 2013, протестите тогава и резултатите след това. Много от изводите на анализаторите тогава, са напълно в съзвучие и със ситуацията на предизборната кампания от тази година. Тогава вярвах, че протестната енергия на хората трябва да бъде градивна и все още стоя зад това. Тя трябва да бъде насочена не само за противопоставяне и яростни заклинания. Нужна е, за да насочи взимащите политически решения към социалните и икономическите проблеми, които раздират страната. Да привлече най-сетне вниманието на властта към нетърпимостта ни по несъстоятелността на здравната ни система и към образователното и научно пропадане. Нещо повече,  едно е да обиждаш политици, а често те си и заслужават обидите, съвсем друго е сам да станеш част от системата, която атакуваш. Но така или иначе дамгосването, оплюването на личността са постоянно присъстващи в политическото ни общуване. В това отношение ние отдавна сме поели по спиралата на падението. И ако в Европа доскоро се плашеха с призрака на комунизма, ние си имаме призрака на омразата, който отдавна витае над българската политическа система.

Пак тогава си спомням, че написах по случай Пламен Орешарски краткия коментар, озаглавен „Натясно в ъгъла“. В едноименната си книга големият автор Съмърсет Моъм пише за тежката човешка съдба, за превратностите на живота и за изборите, които правим и трябва да отстояваме. Тогава премиерът Орешарски и неговото правителство бяха приковани в ъгъла и ако той все пак не е най-хуленият политик в България то поне спечели наградата за честота на охулванията в рамките на 24 часа. Днес политиците ни изпаднаха в подобна ситуация, да са натясно, без да са наясно защо. В реториката на Моъм ще допълня, че някои от тях дори се движат „По ръба на бръснача“. Това ни връща на основния въпрос, кой от тях ще се окаже „Човекът, който имаше съвест“ и ще приеме коалиционните варианти без заобикалки и без дребнави сметки.

Не трябва да ни притеснява, че партията „Има такъв народ“ спечели близо 18% от вота на българския избирател, а че 17% от подалите глас останаха непредставени и избирателната активност почти падна под 50% (с 350 хил. гласа по-малко от 2017 г.). В крайна сметка политическа култура се генерира и чрез опита на правилния или грешния избор, чрез подаването на глас и излъчването на представителство. Това е демократичният процес и той вече е генерирал определен резултат – състав на 45 ОНС. Първото нещо, което ще занимава умовете на народните представители, след като се закълнат, е какво правителство ще съставят. В това начинание има три основни политически сили – ПП ГЕРБ, „Има такъв народ“ и БСП (освен ако президентът не реши друго).   Но преди да се разсъждава върху възможните коалиционни титуляри на властта трябва да се направят няколко уточнения. Обикновено коалициите се осъществяват поради три-четири причини: за да се постигне по-висок резултат на избори (електорални коалиции), за да се създаде мнозинство за съставяне на правителство (правителствени), за да се преодолеят национални или глобални кризи. А има и коалиции на опозицията (често при правителства на малцинството). В случая на 45 ОНС ще се разсъждава около коалиция, която носи парламентарно мнозинство, т.е. правителствена коалиция, въпреки елементите на кризисност, обхванали българското общество.

В този смисъл всяка партия от горните три следва да разполага със собствена партийна стратегия относно коалиционния си проект. Това налага на всяка политическа сила да определи няколко важни елемента за себе си. Какво дава на една коалиция (и положително, и отрицателно). Кои са потенциалните ѝ партньори, кои са приоритетните партийни политики (вкл. „червените си линии“), очертаване на условия за формиране на коалиция и др. Едва, когато тези елементи са ясни, може да се говори за структура на коалицията, бъдещото правителство и провеждането на самите преговори. Интересно е да се отбележи, че ГЕРБ и БСП вече имат опит в създаването на коалиции и поради това определено партийно поведение по този въпрос. Досегашният им практика показва, различни коалиционни подходи. „Има такъв народ“ заяви, че няма да се коалира с никоя от тях. Това подсказва на анализаторите, че ще бъде предложена трета формула на парламентарно сдружаване.

Да предположим, че всяка една от трите партии е дала отговор на горните въпроси и преговарящите са готови за работа. Това ни изправя пред три сценария без комбиниращи се множества. Какво имам предвид:

Сценарий 1:

Правителство с мандат на ГЕРБ. За първи път партията е лишена от естествени „малки“ партньори в парламента. Първото правителство на Бойко Борисов беше подкрепяно ситуационно от „Атака“, от „Синята коалиция“, от депутати на РЗС и др. Второто беше класическа широка коалиция, включваща Реформаторския блок, АБВ и Патриотичния фронт. Борисов 3 се изгради на принципа 1 ½, т.е. голяма с малък партньор в лицето на „Обединени патриоти“. Сега ПП ГЕРБ е сама и макар първа политическа сила със 75 места в парламента се намира в изолация спрямо останалите формации. Тази ситуация води до предложения за широка и дори голяма коалиция, която да се представи като антикризисна, излъчваща правителство на консенсуса, националното съгласие и т.н. Този сценарии е все по-малко вероятен след като 4 от останалите 5 формации са отказали такъв подход в аванс, депутатите на ДПС не стигат (те са само 30). А близо 20 независими народни представители „отцепници“, които да подкрепят такава формула няма как да се появят. Това направо ни води към следващия и далеч по интересен.

Сценарий 2:

Правителство с мандат на „Има такъв народ“. Позицията на Станислав Трифонов е „властна“ както биха казали любителите на белота. Със своите 51 народни представителя ИТН няма как да формира мнозинство на протеста, защото дори с депутатите на „Демократична България“ и „Изправи се! Мутри вън!, събира 92 души. Въпреки това трите формации имат всички предпоставки да договорят коалиционна програма, без да са длъжни на сериозни компромиси. При това могат да достигнат до подходяща структура на кабинета тип 9-6-3. В този сценарий има само един проблем. Липсва приемлив за всички коалиционен партньор в сянка. Това е партия, която не е официален коалиционен партньор и няма да има министри, но ще подкрепи правителство, за да реализира част от програмните си намерения. В случая и трите партии са „анти“ ГЕРБ и ДПС, а ИТН е и против БСП. Единственият вариант от „Има такъв народ“ да приемат подкрепа от левицата ще е чрез убеждаване от по-малките партньори и чрез отстъпки от тяхна страна. Това логично ще означава номинация от ИТН за премиер (защо не и Станислав Трифонов), над пропорционален брой министерства и дори приемане на някой от супер приоритетите на Станислав Трифонов. Това са намаляване броя на народните представители, редукция на субсидията до размера на 1 лв., въвеждане на мажоритарна система в два тура. Все промени, повечето от които имат нужда от подкрепата на останалите партийни формации. Но това са теми, които преминават „червените линии“ на БСП, но пък срещат подкрепа от ГЕРБ, която не е добре приета от партиите на протеста. С други думи – правителството на протеста е сценарий с висока логистична трудност. Това е така не само заради противоречията, а и заради факта, че реално е съставен от 7 субекта, чийто интегритет е несигурен.

Сценарий 3:

Правителство с мандат на БСП или друга партия. В момента левицата рязко е отстъпила от силните позиции, които заемаше в предишния парламент. С 43 депутата партията няма достатъчно тежест. По-скоро няма гравитационна сила, с която да задържи други формации около определени програмни цели. Има обаче интересен вариант за правителство на малцинството – протестен кабинет номер 2. Това е съчетание между БСП, ДБ и ИСМВ, т.е. 84 души, които да бъдат подкрепени от „Има такъв народ“ като партньор в сянка. Така се сваля отговорността от Станислав Трифонов. Той става арбитър, гарант и ликвидатор на едно потенциално правителство. Тази позиция ще му даде и индулгенция при предсрочни избори. Рисков е този вариант за коалиционните партньори. Води ги към опасността да изпитат на свой ред силата на наказателния вот при нови избори. Резултатът вероятно ще отново нисък за БСП, изчезване на „Мутри вън!“ и стапяне до изборния праг за ДБ.

Тези сценарии са хипотетични.  Макар и обосновани не могат да дадат отговор на два много важни въпроса. Как ще се проведат преговорите за изграждане на коалиционно мнозинство и как ще работят заедно. При такива „партньори“ ще важи правилото „нищо не е договорено, докато всичко не е договорено“. Преговорният процес между тях може да продължи неприемливо дълго и да се провали. Въпроси като коалиционно споразумение, лидер и говорители на коалицията, председател на парламента непрекъснато ще са проблемни за решаване. Същото се отнася и за съгласие по правителствени приоритети, програма. Всички тези затруднения се появяват още преди „партньорите“ реално да са започнали да работят заедно. Обединяващият мотив за новите политически играчи – „всички срещу ГЕРБ“ е достатъчен за предизборната кампания и съвсем неадекватен, когато трябва да управляваш.

Това ни води към най-реалистичния сценарий – предсрочни избори, подготвяни от служебен кабинет на президента Румен Радев. Въпросът пред партиите е каква кампания ще предложат тогава. А най-големият страх за тях ще е рискът да не спечелят дори колкото на тези избори.